Картината? – Няма по-голяма илюзия, човек винаги е бил измамен от погледа си – залутан, бунтуващ се срещу природата на Аза – тя винаги е олицетворение на бунта срещу себе си – еретикът срещу традицията, душата срещу Аза, доброто срещу злото, мракът срещу светлината. Погледът ни води към противоречия вътре в себе си. Той убива Времето, което със съвършенството си приема Безкрая и ни поставя на мястото – началото на края, мястото което всеки заема по своя път. Когато идеята ме завладее се опитвам да тълкувам „дупката в празното”, да погаля съмнението си, да отхвърля или  не прочетеното, да погледна в стъпките на вярващите през вековете, мигът на пълното, секундата познание е като докосване до сянката на Бог – с многото му лица или това което е над него. Чувствам се съвременник на „ереста”, на отхвърлените по призвание – ужас за „правоверния” /ценител, изкуствовед, колега, капацитет и така нататък/. Някога самоопределението е ставало чрез ценностите, които създаваш и приемаш, днес чрез отхвърляне. Без разкоша на отрицанието човек не може да възприеме докосването до познанието, да опита ново начало, да изрови стара пътека под отъпкания път водещ към илюзията за откриване на себе си.

Климент